Поставянето на граници, що се отнася до работните ни задължения, често може да се възприема като липса на желание за работа. Или поне така ни се струва. Защо се притесняваме да пазим времето си, а най-вече здравето си?

Терминът „прегаряне“, познат още от английски като „бърнаут“, вече е често срещан сред нас. Дали е просто резултат от това, че прекалено много ни пука, или се появява, когато се преработим? Фил Найт, създателят на Nike, споделя в своята книга „Изкуството на победата“, че „навярно лекарството за всеки бърнаут… е просто да работиш повече“. Може би това звучи логично, но когато изпитваш постоянно напрежение и тревожност, дали това е най-доброто решение?

Далеч съм от мисълта да пиша научен доклад за прегарянето. Но това, което ми се иска да направя, е да споделя своята история и как по трудния начин разбрах защо е важно да се поставят ясни граници.

Там, откъдето тръгна всичко

Когато започнах професионалния си път, дори не знаех, че „поставянето на граници“ изобщо е нещо, за което човек трябва да мисли. Би ми се струвало немислимо да кажа „не“ на прекия си ръководител. А и в нито един учебник или лекция не се споменаваше нещо подобно.

В проектния мениджмънт се налага да управляваме различни очаквания – тези на екипа, на ръководството и на клиентите или други заинтересовани страни. Толкова сме заети да държим този баланс, че често забравяме за едно много важно нещо – собствените си граници. Те някак се размиват сред всички останали задължения, с които трябва да жонглираме.

В „Какво бих искала някой да ми беше казал в началото: за отговорността и границите“ вече съм споделяла за силния стрес, който преживях тогава. Приемах допълнителните проекти като знак за доверие и възможност да се докажа, без да осъзная, че капацитетът ми вече е изчерпан. В резултат на това календарът ми се напълни със срещи, задачите започнаха да се бавят и в един момент стана ясно, че липсата на граници ме прави не по-ангажирана, а по-неефективна и определено по-уморена.

Какво всъщност се случи тогава

В желанието да се докажа

Това беше първата ми официална роля като проектен мениджър. Исках да се представя добре и да покажа, че съм способна. Все още нямах ясна представа колко време ми отнема дадена задача и как реално се разпределя времето ми между различните проекти, които управлявах.

Случи се така, че няколко допълнителни проекта бяха прехвърлени към мен. В началото не виждах проблем, тъй като вече имах подобни проекти и си мислех, че няма да ми отнема много повече време да поема и новите. До момента, в който календарът ми се напълни до краен предел и не ми остана никакво време за тишина и спокойствие.

Тъй като времето от 9 до 18 ч. не ми стигаше, реших да започвам един час по-рано, когато знаех, че никой няма да ме притеснява с въпроси. Когато осъзнах, че и това не е достатъчно, освен че започвах по-рано, реших да приключвам и един час по-късно. Работният ми ден постепенно стана от 8 до 19 ч., с има-няма 30 минути почивка за обяд, която често прекарвах пред лаптопа.

И колкото повече работех, толкова повече работа имах. Спях по 8–9 часа на вечер, но въпреки това се събуждах изморена. Уикендите предпочитах да прекарвам в работа, с идеята, че така ще си помогна за следващата седмица. И всяка неделя вечер изпитвах силно притеснение от идващия понеделник.

С всеки изминал ден напрежението и тревожността в мен нарастваха, защото не виждах прогрес, а напротив, имах усещането, че проектите се бавят въпреки усилията ми. Бях постоянно раздразнена и изтощена – фактори, които започнаха да се отразяват както на работното ми място, така и в личния ми живот.

Опитът да поискам подкрепа

Опитах се да се справя сама с всичко, което трябваше да се свърши по проектите. Но когато видях, че това няма да е възможно, реших да споделя с прекия си ръководител. Обясних, че въпреки усилията ми някои проекти се бавят, защото нямам време да им обърна нужното внимание. Помолих за помощ, за да не се окаже, че претовареността на проектния мениджър е причината за лошо реализиран проект.

Това, което ми беше казано тогава, беше, че очевидно не управлявам добре времето си и затова проектите се бавят. Фактът, че всеки ден отчитах по повече от 8 часа работа и че календарът ми беше напълно запълнен, не се оказа достатъчен аргумент, за да получа каквато и да било помощ. Бърз съвет: ако попаднете на такъв пряк ръководител – бягайте с 200!

След тази ситуация, не след дълго, взех решението да говоря директно с мениджъра на моя пряк ръководител. Той ме помоли да заложа проценти заетост по всеки проект. След кратък разговор и ясно разпределение на времето ми веднага пренасочи два проекта към мой колега за известен период от време.

Един-два дни след това се разболях. Може би тогава най-накрая се отпуснах, а тялото ми просто каза: „Не мога повече. Имам нужда от почивка.“ Не след дълго напуснах това работно място, но това вече е тема на друг разговор.

Личният урок

Оттогава тази ситуация ми е като обеца на ухото. Не защото искам да се връщам към нея, а защото ме научи на уроци, които днес ми помагат да работя по-спокойно и по-осъзнато.

Научи ме да преценявам по-добре собствения си капацитет, вместо да го надценявам в името на това да се докажа. Да си искам помощ по-рано, а не когато вече съм стигнала ръба. Да поставям граници още в началото, преди очакванията да станат даденост. И може би най-важното – да не се притеснявам да казвам „не“, когато знам, че още едно „да“ ще бъде за сметка на качеството на  работата, здравето или спокойствието ми.

Дали наистина Фил Найт е прав, когато казва, че лекарството за бърнаута е просто да работиш повече? За други може би да, но за мен това не се оказа вярно. Моето „лекарство“ се оказа поставянето на граници. И още по-трудното – спазването им.